One of those days…

Сигурно и на теб се случва понякога- някой те събужда рязко, ставаш внезапно и ти се схваща мускул, спъваш се в килима, удряш се на ръба на секцията по пътя към банята, там се подхлъзваш, паста за зъби попада в косата ти, тоалетната хартия е свършила, съквартирантът ти те юрка да побързаш да излезеш, пада ти копче от ризата, цепва ти се панталона, забелязваш дупка на ботуша си, прещипваш си пръста на вратата на излизане и… точно след като я затръшнеш ядосано, се спираш пред нея и се чудиш дали не е по-добре всъщност да се обадиш, че си болен и да се върнеш в леглото, преди да са ти се случили още мизерии.

Ако си гледал “Тайната” ["The Secret"], може би ще кажеш, че още при рязкото събуждане или схващането на мускула, човек трябва да се усмихне, да махне небрежно с ръка и да си направи позитивно утвърждение за деня, така че да прекъсне черната серия. Иначе неволите заваляват една след друга, подхранвани от предишната.

Аз имах такъв ден. Всъщност, серия от дни. Не че някога графиците са ми се отдавали особено, но в тези последни няколко дни се случваха най-невероятните неща, само и само да не успея да свърша нищо от планираното. И изглеждаше адски преднамерено!

Днес един приятел ми каза: “Понякога се случват шантави работи, за да може човек да пусне сигурноста/контрола/владеенето на ситуацията и просто да изживява това, което става. В един момент да му теглиш една и да престане да ти пука. Когато пуснеш всичко- всяко <трябва> и <не трябва> и всичко подобно- започваш да усещаш какво наистина искаш и тогава го правиш, ама не е съзнателно правене, просто си става. Както казва Ошо: <That is the ultimate beauty of awareness, that anything that comes out of it is simply beautiful, is simply right, and without any effort and without any practice. We have rigid ideas of good and bad, sinful and virtuous, acceptable and unacceptable, moral and immoral. It’s important to remember that all these judgments of the mind are just products of our conditioning. And whether our judgments are applied to ourselves or to others, they keep us from experiencing the beauty and godliness that lies within. Only when we break through the cage of our conditioning and reach the truth of our own hearts can we begin to see life as it really is.>”.

После си дадох сметка колко нелепо изглежда манията ни за контрол. Колкото повече губим контрол, толкова повече се вкопчваме в желанието за контрол и нещата се влошават. Постоянно ще ни се натрива носа докато не се научим просто да изживяваме ставащото, вместо непрекъснато да го манипулираме. Това се отнася и за хората около нас- в момента, в който се освободим от очакванията си към тях за определени реакции, поведение, ниво на чувствата, в момента, в който ги приемем такива, каквито са, отношенията ни ще станат много по-пълноценни. Както казват толтеките: “Любовта не задължава и не очаква. Когато обичаш, правиш всичко, защото искаш да го направиш. Всичко се превръща в удоволствие, в игра, която ти носи радост. Когато обичаш, не очакваш да се случи нещо, затова каквото и да се случи, то е добро и няма място за разочарование. “.

Защо намесих любовта? Защото желанието за контрол произтича от страха, а единствената и правилна алтернатива на страха е Любовта

Мило дневниче

Наскоро попаднах на стари дневници и снимки. Така е като имам да върша нещо неприятно- занимавам се с всичко друго, но не и с него, поне докато не стане крайно наложително да взема мерки, за да се вместя в крайния срок. И все ми излиза душата накрая. Но последният момент е моят момент! Пък и как ми се отдават импровизациите…

Спомням си съвсем ясно първия път, когато започнах да си водя дневник. Въпреки забраната на нашите, тайно гледах “страшния” сериал “Туин Пийкс”, а после [за още по- голям ужас на родителите ми] прочетох “Тайният дневник на Лора Палмър”, изпъстрен с истории за наркотици, секс, мастурбация и окултизъм. Мда, твърде много информация за едно хлапе с и без това прекалено будно въображение Та… бях събрала другите момичета от блока вкъщи и ги инструктирах да отворят специално приготвените тетрадки [от онези белите, тънички, с широки редове] пред себе си. По команда, малките ни ръчички започнаха да препускат през редовете в чувствени описания на нашите лични срещи с Боб- “Днес видях Боб на стълбите пред къщи…”, “Днес Боб се появи на прозореца ми…”, “Боб дебне под леглото…”… Това бяха опияняващи дни, в които бяхме страшно горди, че си имаме тайни дневници. Не че тайните ни дневници бяха тайни. А и ентусиазмът ни бързо угасна

След това, в по-горните класове на началното училище, реших отново да си направя дневник. Дневници. Да, няколко, така че всяка история да може да се доразвива в следващия. Ако в първия дневник записвах горе-долу истината ["Днес с Апостол се разминахме в коридора"], то във всеки следващ историята се доукрасяваше така, че на мен да ми звучи по-добре ["Днес с Апостол се разминахме в коридора и ръцете ни се докоснаха", "Днес с Апостол се разминахме в коридора и косите ни се вплетоха", "Днес с Апостол се разминахме в коридора, той спря, после се затича към мен и ме целуна"].

Пубертетските ми дневници също наброяваха няколко, все в цветни момически тетрадки с розови листа, като там истината идваше малко в повече. Особено на майка ми, която тайно ги четеше! Редуваха се романтични периоди с откровено нимфомански [преброих 6 влюбвания за 1 седмица на море], тук-там някое и друго депресарско вписване. Няма да копирам абзаци, защото вярвам, че за всички тийнейджърски деяния трябва да бъдем освободени от отговорност и никога, при никакви обстоятелства, да не си се натякват :))) но помествам две показателни стихотворения от бурните ми 16 години:

[романтичен период]

*

Ще успея ли да изпреваря капките

и да те целуна

преди да са отмили устните ти?

 

[постдепресарски, забавно ироничен]

*

Като бездомен пес съм

с мартеница на врата,

сложена по снизхождение

от някой минувач.

Пес със мартеница.
И все пак, пес.

От късното ми пубертетство пък датират окултните дневници, в които преобладават най- невероятните сънища на света, гледания на Таро, странни случки и запознанства Трудно ми е да позная дори почерка си от преди този период. Сякаш нещо се случва тогава. Спомням си, че станах много силна и се разделих с мазохизма и всички мъже, които се хранеха с него. Мъжете… Мммда, те преобладават във всичките ми дневници! Толкова различни и все пак, толкова подобни. Преди няколко години една странна позната ми каза, че всичките ни мъже си приличат, защото у нас е заложен конкретен образ, който търсим цял живот. Спираме се на определени мъже, защото те приличат на този образ и се явяват като камъчета, упътващи ни по пътя към Него. Тази идея много ме уплаши. Замислих се какво обединява всички мъже в живота ми, за да подредя пъзела. Не успях тогава. Може би трябва да опитам отново

16- годишната аз четеше доста. И си събираше хубави неща. Като това стихотворение на Недялко Йорданов, изровено от най-пламенния и болезнен дневник в най-прашния шкаф:

 

Неочаквано настроение

Запомни тази нощ!

Тази нощ беше пълна със юли.

Тази нощ в онзи малък, почти неочакван хотел.

Тази стая със прашната лампа, с перденцата тюлени.

Този трик с трите стари легла- и банален, и смел.

Беше тихо съвсем-

с дъх на дъжд и на нещо зелено.
Вън, на пръсти, слухтеше градчето зад тъмния джам.
Запомни тази нощ
и лицето си странно, смутено,
и тавана над теб- мълчалив, четвъртит и голям.
Колко чудно наистина-
да откриеш, че имат пак смисъл
позабравени вече, романтични, познати неща,
за които хе някога там, преди време, си писал
и си скитал, и даже си плакал самотен в нощта.
Запомни тази нощ!
Поздрави я!
Кажи й:
“Почакай.
не си тръгвай така, а добра, повторима бъди.
Идва утрото.
Скрий се на моето куфарче в мрака,
за да идваш понякога
с дъх на дъжд, с дъх на скрити звезди.”.
И вземи тази нощ.
Открадни я.
Хвани я, когато
като плаха жонгльорка, тя се люшне по светлата тел,
за да знаеш, че пак по кафявия път на земята
тя ще дойде при теб
в един град,
в един малък хотел.

Някои хора се срамуват от това, което са били. Други завещават дневниците си на своите деца или издават мемоари. На мен винаги ми става малко тъжно като разгръщам страниците. Затова ги скривам от себе си. А на определени периоди някоя тетрадка се появява от нищото и прекарвам часове в ентусиазирано четене. ОБИЧАМ момичето, което бях. Иска ми се да го прегърна и да му кажа, че всичко става все по-хубаво с времето. А после да наведа глава и да скрия порозовелите си бузи, защото толкова рядко се сещам за него. И защото съм забравила голяма част от приключенията.

Днес малко от нас си водят дневници. Няма ги цветните тетрадки, които да носим със себе си навсякъде, в които да пишем разпалено припичайки се на слънце лятото, на някоя поляна, сред скалите или излежавайки се в леглото. Днес хората не споделят. Днес хората са механизъм, който не си позволява да почива, за да остане насаме със себе си. Е… някои пишем блогове

За жените скитници и мъжете тип Рет Бътлър

Спомням си, че след като прочетох “Отнесени от вихъра” преди 10-ина години, се влюбих в мъжете тип Рет Бътлър! Любима сцена ми беше когато Скарлет и Рет се сдърпват, той я целува, тя го удря, той хваща китките й, вдига я на ръце и я носи към спалнята, където почти я изнасилва. Истината, обаче, е, че Скарлет не само се наслаждава въпреки яда си и неговата грубост, но на сутринта осъзнава и… че е влюбена в “ужасния” Рет Бътлър

Тази сцена прилича на любимата ми такава в “Индокитай” с Катрин Деньов и Венсан Перез [ах, Венсан!]. Двамата са любовници, които се скарват публично в едно заведение и след сеира, Катрин си тръгва ядосана. Навън вали като в дъждовния сезон на Индия, тя бърза към колата, сяда на задната седалка и преди шофьорът да успее да потегли, Венсан се появява изневиделица, сяда до Катрин и блъсва вратата зад себе си. Целува я, тя го удря… той отново я целува… тя се предава и двамата се целуват страстно и продължително докато навън дъждът пада все така тежко.

Ужас, макар да не съм отраснала с колекциите тип “Арлекин”, няколкото прокраднали се книжки като “Отнесени от вихъра”, “Гордост и предразсъдъци”, “Брулени хълмове” в комбинация с историите за индианци, трапери, рицари и други разни любопитни персонажи, страшно са разбъркали мисленето ми! След приказките за чест и достойнство, вълшебства и вечна любов, е доста трудно да се вместиш в рамките на манипулираната действителност. Винаги упорито съм се противопоставяла на тези рамки, но и често съм съжалявала, че не мога да си намеря място в тях.

В един епизод на “Сексът и градът” Кари се опитва да проумее защо Тузара се жени за друга, въпреки чувствата си към нея. С помощта на цялата женска банда, тя решава, че много от мъжете се страхуват да се обвържат с жени скитници, онези, които са твърде непредвидими и непримирими, жените, които държат много на себе си и не се спират пред нищо в търсенето на щастие, жените, изгарящи от страст, с които се живее наистина трудно. Вместо това, тези мъже избират тихи, “леки” за понасяне и неразместващи твърде много пластовете партньорки. Хареса ми… че в края на епизода, Кари среща Тузара пред църквата след церемонията, погалва с ръка бузата му и се усмихва. След което си тръгва, оставяйки го замислен и тъжен.

Обречени ли сме да си останем жени скитници? Симпатични бабки, обградени с котки и цветя на балкона… Съвсем сами.

Мм. Търся си Рет Бътлър

Бягство от себе си

Колкото и да се стремим да потискаме определени аспекти от себе си, нашата истинска същност винаги намира начин да се прояви. А когато сме особено груби в опитите си да потушим аспектите, от които бягаме, те стават доминантни и също както под въздействието на алкохола, сваляме всичките си задръжки. На сутринта се опитваме да забравим или си обещаваме, че ще се променим. До следващата нощ със себе си.

За компенсаторните механизми с любов

Можем да се възползваме от компенсаторните механизми в много отношения и слава Богу, защото те доста помагат да поддържаме емоционалното си равновесие Проявяват се най-ярко в нашите сънища, или по-точно, в т.нар. компенсаторни сънища, които “работят” в две основни направления:

1. Дават ни възможност да изявим определени черти от характера си, които не можем или не желаем да покажем в будно състояние ИЛИ просто ни помагат да осъзнаем същността на тези черти;
2. Позволяват ни да изследваме или изживеем алтернативна реалност, от която сме се лишили в името на определен избор;

Пример за първото дава Юнг в книгата си “Човекът и неговите символи”. Той описва повтарящия се сън на жена със страшно тежък и свадлив характер. В този сън тя вижда себе си в прекрасни дрехи, запътила се към някакво събиране. Домакинята я поздравява на вратата и й казва: “Всичките ти приятели са тук.”, след което въвежда сънуващата в пълен с крави обор. Този сън помага на жената да стане поне малко по-скромна.

По отношение на второто, хубав пример е съня, разказан на Сузи Холбех (известна изследователка на света на сънищата), в който Маделин- балерина в апогея на своята кариера, се влюбва, омъжва и ражда четири деца. Всеки път когато срещала по страниците на вестниците статии, които описвали успеха на нейни бивши колежки, тя съжалявала, че е направила избора да се откаже от кариерата в името на семейството. След това Маделин започнала да сънува, че все още е танцьорка. Виждала себе си на световни турнета, на върха на успеха, празненства и възторжени аплодисменти навсякъде, където отивала. След всяко представление усещала въодушевлението от хвърлените в краката й букети рози. В продължение на почти цяла година сънищата на Маделин й дали възможността да преживее всичко, което чувствала, че е пропуснала заради своя брак. Сънищата я задоволили в такава степен, че вече не противопоставяла живота, който е могла да има, с този, който живее сега.

Въобще, алтернативните реалности са нещо страшно интересно! В автобиографичната си книга “Мост през вечността” Ричард Бах завърта около идеята за съществуването им невероятни истории. Простичко казано, той вярва, че при наличие на повече от една алтернатива, каквото и да изберем, ние изживяваме всички алтернативи, създавайки паралелно Аз, което твори в паралелна реалност. Паралелните ни Аз-ове не съществуват отделно едно от друго, ние можем да ги свързваме и да се допитваме до тях за следващите си решения. Добре де, явно въобще не го казах “простичко”, но затова пък можеш да прочетеш книжката